В помощ на православния християнин
Сподели

ДА НЕ ПРЕВРЪЩАМЕ ИЗПОВЕДТА В ПРИЯТЕЛСКИ РАЗГОВОР СЪС СВЕЩЕНИКА

Към различни теми в сайта ТУК


ПРОТОИЕРЕЙ МАКСИМ ПЕРВОЗВАНСКИ

Интервюто взе: Оксана Головко

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: : www.pravmir.ru

В практиката на Руската Православна Църква се е установила традицията на изповедта преди всяко причастяване. Разчупването на този наложил се с времето стереотип е достатъчно проблематично. В каква степен можем да правим това, и необходимо ли е изобщо да го правим? За това разсъждава протоиерей Максим Первозвански, главен редактор на списание „Наследник”.

Безусловно, съществува известно противоречие, когато, от една страна, вярващите, църковни хора се стремят да се причастяват колкото е възможно по-често. От друга страна, честата изповед има тенденцията да се формализира, когато човек започне да възприема изповедта само като начин да получи разрешение да пристъпи към Причастие, прочитайки списъка с греховете си.

Но в действителност е напълно възможно, при положение, че човек се причастява, да кажем, веднъж в седмицата, все пак да изпълни своята изповед с покайно чувство.


„С дело, с дума и помисъл”

В краен случай аз моля своите енориаши, които се готвят да се причастят, но не искат отново да изброяват по списък същите грехове, които и миналата седмица, да се опитат с покайно чувство и преживяване да кажат: „Господи, прости ми, че съгреших с дело, дума и помисъл”.

И от този, който искрено моли за прошка, това не се превръща във формално допускане до Чашата, а в акт на примирение с Бога.

Нали ако човек често се изповядва и няма сериозни грехове, той трябва просто да моли Бога искрено, от сърце за прошка. Нищо повече, а просто да каже: „Господи, прости ми, съгреших с дума и помисъл. Прости ми, Господи, на мен, недостойния смърдящ пес”.

Имам една забележителна енориашка, тя вече е на 90 години, но е здрава и външно, и вътрешно. Когато се изповядва, всеки път с искрени сълзи чете откъс от 5-7 реда от някой покаен псалом или молитва, или нещо друго. Просто от сърце моли Бога за прошка или с думи от Свещеното Писание, или с молитви. Аз смятам, че това е идеалният образец на покайна изповед за честото причастяване. Но такова покаяние – със сълзи – е дар от Бога.

Периодично, да кажем, по време на пост, трябва да има такава генерална изповед, когато вземаме книгата на архимандрит Йоан (Крестянкин), по която се подготвяме за изповед и изваждаме за себе си на хартия десетина гряха. Такъв вид изповед винаги се извършва в нашия храм непосредствено преди Рождество Христово или Пасха.

Преди нощната служба аз винаги прочитам изцяло всички тези грехове от съответната брошура за тайнството изповед. „Братя и сестри, всички вие каели ли сте се? Който не се е каел, нека заедно да поискаме прошка от Бога”. Това не е изброяване на греховете, а молба за опрощаване: „Прости ми, милосърдни Господи”.

Това е важно, за да знае човек, че той е съгрешил не само вчера, а неговите грехове действително са много, и тези грехове са съвсем конкретни. Но той прави това два пъти в годината: в навечерието на Рождество и в навечерието на Пасха. А иначе, струва ми се, човек е напълно достатъчно от сърце да моли Бога за прошка така, както нашата възрастна енориашка.

Да осъзнаем своето недостойнство

Редовната изповед е и възможност за свещеника да каже нещо на човека. Когато човек, който се изповядва редовно, мисли, че няма много грехове и казва: „Аз скоро се изповядвах и с нищо особено не съм съгрешил”. Това е много удобен повод за свещеника да обясни, че покаянието не е само ситуация, когато ние назоваваме някои свои грехове.

Дори ако нямаме никакви явни грехове, това съвсем не значи, че живеем достойно за онази висока святост, към която ни призовава Господ. Бъдете свети, понеже Аз съм свет (Петр. 1:16). Това е призив към всички християни. „Аз нямам грехове” – мога да чуя от дошлия на изповед. „Ако нямаш грехове, тогава да ти нарисуваме икона?” – питам в такива случаи.

При честата изповед има възможност да обърнем внимание на това, че ние като цяло сме недостойни за християнското звание. Не се молим така, както ни е призовал Господ. Не обичаме ближните така, както ни е призовал Господ. Не се отнасяме към другите хора и към Бога така, както очаква от нас Бог. Ние мислим за себе си, за своите проблеми. Потънали сме в своите грижи и егоизъм.

Мога ли да кажа, че съм Християнин? Че съм достоен за Причастие? Не, разбира се, не мога. И ето, с това чувство на осъзнато, на изповядано пред свещеника недостойнство човек отива при Христос, искайки прошка от Него. И вече примирен с Христос, пристъпва към Чашата. Това е най-важният момент.

Изповедта е индивидуална

Връзката между изповедта и Причастието не винаги е безусловна.

Мисля, че подходът може да бъде много индивидуален. Само онези енориаши, които свещеникът добре познава, чийто живот и духовно състояние може да наблюдава, могат да бъдат изключение от установеното правило.

Ако не става дума за новоначален християнин или новоначален свещенослужител, то, струва ми се, е напълно възможен индивидуален подход, при който вие пристъпвате към Причастие всяка седмица, а се изповядвате минимум веднъж в месеца.

Редовната изповед е необходима. Човек трябва да устройва целия си живот като покаяние. Връзката между изповедите не бива да се прекъсва, човек трябва да помни за какво е искал прошка от Бога на предходната изповед, какво се е изменило до този момент.

Най-общо казано, за въцърковените, редовно причастяващи се християни, такава практика на изповед и Причастие, струва ми се, би била допустима. Аз не мисля, че трябва да въвеждаме това като директива, но е възможно да го предлагаме индивидуално.

Изповедта в храма и покаянието у дома

Преди Причастие, по думите на апостол Павел, човек трябва да изпитва себе си. Той трябва действително да поставя себе си пред Божия съд. Това става при Тайнството Изповед в присъствието на свещеника. В присъствието на свещеника човек трябва да изобличава всички свои грехове. Това наистина е важно. Когато това не се извършва достатъчно редовно, в човека се засилва общата тенденция да съди себе си все по-снизходително, все повече да оправдава себе си.

Пред свещеника е по-трудно да се оправдаеш. Имам пред вид разбиращия човек, който напълно осъзнава как трябва да се кае. Това не е случаят, когато хората идват и казват: „Господи, ние нямаме някакви особени грехове. Ако сме убивали някого, то е било само по необходимост”. В състава на ежедневните вечерни молитви има всекидневно изповядване на греховете. Ние ежедневно се каем за извършените грехове. Но да почувстваме, че стоим пред Бога, е по-естествено и удобно в присъствието на свещеника.

Следователно, много е важно да не превръщаме изповедта в приятелски разговор със свещеника, а да се изповядваме честно, наистина от сърце. Зная, че някои духовници дори не се здрависват с енориашите преди изповед, за да не превърнат изповедта в разговор: „Здравейте! Как сте? Как са жената и децата?” Човек иска прошка от Бога в присъствието на свещеника. А на свещеника Бог е дал власт да свързва и развързва, тоест да прощава или да не прощава греховете от името на Бога. Това е онази власт, от осъзнаването на която трябва да изпитват страх и човекът, дошъл на изповед, и самият свещеник.

Към различни теми в сайта ТУК
В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.