В помощ на православния християнин
Сподели

Аскетическото уединение и любовта към ближните

Към различни теми в сайта ТУК


Автор : Йоан Корнаракис

Очевидно е, че твърдата позиция на аскета по отношение на общуването с хората предизвиква в душата на човека от епохата на техническия прогрес нееднозначна и често противоречива реакция.
 
И преди всичко е възможно съвременният човек, непрестанно осъждащ непоколебимата жизнена позиция на аскета, да изпита по-голямо удивление, ако проанализира своята собствена общителност. Защото, както е открито от философията, всичко, на което човек се съпротивлява, всичко, което той настойчиво отрича, води корените си от неговия собствен вътрешен свят. Агресията, като натрапчива идея, потвърждава вътрешната склонност на човека към това, против което възстава. Така че, колкото и отблъскваща да се представя в очите на съвременния човек суровото безмълвие на аскетическия живот, толкова и с това се показва дълбоката връзка на човека с тази исихия. Затова и можем да си зададем въпроса: когато съвременният човек критикува аскетическата тишина, значи ли това, че едновременно  той осъжда и собственото си самотничество, което безсъзнателно е скрито в дълбините на неговата човешка същност?
 
Психологическите функции  на откъсването и демонстрацията на несъзнателното могат да помогнат на съвременния човек да внесе яснота в противоречията, които таи вътре в себе си.
 
Ако външните психични прояви на съвременния техногенен човек се явяват центробежни, т. е. обладават ярка екстровертност, безсъзнателната част на неговата личност страда от натрупването на отхвърлени стремежи, които, обратното притежават центростремителен характер, с други думи интровертен. Т. е. когато съвременният човек е заинтересован от това да осъжда суровата монашеска тишина, той всъщност, встъпва в диалог с несъзнателната страна на личността, със своята отхвърлена предразположеност към интровертност. Това, че той я отрича, означава, че я ненавижда, тъй като направлението на личността към външния свят се натрапва на човека от съвременното общество.
 
Но от друга страна, човекът жадува за това безмълвие, тъй като неосъзнато чувства неговата спасителност.
 
Освен това, кой е установил, че за личността на съвременния човек общителността се явява неоспорим авторитет и негова ключова характеристика? Безусловно, външната страна на съвременния живот има ярко изразен социален характер. Но кой може да докаже истинността  и автентичността на това социално общение?
 
В безспорно трагичния ежедневен живот можем да открием огромно количество потвърждения за поразителната самота на съвременния човек. Техническия прогрес породи абсолютно „техническо”, „механично” общество, което пък толкова често разрушава човешките чувства и необратимо угнетява междуличностните отношения. Съвременната жестокост, равнодушието към ближния, престъпност, нравствена закоравялост и много други пагубни фактори на човешкия живот нагледно показват човеконенавистничeската насока на сегашното общество. Затова опитът на съвременния човек да  разреши своите вътрешни противоречия открива път на самопознание и разрушава лъжливите идеали и мними чувства на „социалното” общество. Съвременният представител на техногенното общество, подхвърляйки на критика аскетическото уединение, неосъзнато се стреми към него. Кичейки се със своята външна общителност, човек неизбежно усеща трагичността на своята самота. Затова създавайки впечатление на социален човек, той всъщност се отстранява от обкръжаващите го хора. Вътрешните конфликти обричат човека на асоциално самотничество. Такъв човек не е готов към диалог с аскет, пребиваващ в тишина, и в същото време той няма сили да критикува твърдата позиция на отказа от човешката суета. Общението, в името на което човек осъжда подвижническите „крайности”, представлява всъщност бягство от самотата, която той в същото време желае.
 
Но от друга страна, аскетическото уединение има важно социално съдържание, което може да научи съвременния човек,който се стреми да познае своя ближен, на много неща. Подвижническото отдалечаване от човешката суета представлява всъщност висша степен на християнско общение. Това утвърждение безусловно изглежда парадоксално, но въпреки това  е вярно. Аскетическият „атомизъм” – това е преживяване на истинска преданост и любов към своя брат. Този аскетически парадокс може да се разбере от този, който, дори и повърхностно, но е запознат със съдържанието на уединения живот. В действителност, аскетът-пустинник, преданният привърженик на тишината, се явява „идеалния ближен”.
 
Главния стремеж на аскета – това е, разбира се, преживяването на Божественото присъствие. Аскезата има за цел очистването на душата и разума от всичко, което може да попречи на този стремеж. Любовта към ближния, към „брата” се разбира от аскетът като плод на мистическия опит от Божествената любов. Само тогава неговият разум ще  се изпълни с Божествено присъствие и любов, ще може да възлюби своя брат с истинско чувство на преданост и, ако се наложи със саможертва. Ако тази първоначална „работа”,  живота в единение с Бога, е подложена на колебания и препятствия, подвижникът не е в състояние да изпълни дълга на любовта към брата, което и изисква Божията любов. Нужно е да се забележи, че аскета, без да престава да проявява братолюбиви чувства към ближния, достигайки висотите на добродетелите и светостта, открива по-дълбоки прояви на братска любов и разбиране.
 
Безусловно неоспорим факт е, че „всеки път, когато борецът идва да даде отговор на света, душата му губи сила”. И обратното, доколкото човек се отделя от общуване с други хора, дотолкова се усилва в душата му откровеността с Бога. Именно този опит се явява принципът, определящ отношението на аскета към човешкото общение и социалните връзки, в смисъла, в който ги разбира съвременния човек.
 
Логически организираният светски дух не е способен да разбере, че даже в случаите, когато подвижника избягва общуване с хората, зад това се скрива неговата любов и отношение към тях. Аскетът избягва хората „ради Бога”. А тъй като Бог е любов, преживяването на Божественото присъствие като неизчерпаем източник на истинска любов дава на аскета възможност да възлюби своя брат с „Божествена любов”.
 
Но в случаи на любов към брата някой може да види аскетическия „парадокс” и „противоречивото”  психическо и духовно поведение. „Искаш ли – пита авва Исаак – да придобиеш любов към ближния в сърцето си, както се изисква от Божията заповед? Отдалечи го от себе си и тогава в тебе ще се разгори пламъка на любовта към него, и радостта при виждането му, ще е като при виждането на ангелския свят.” Дистанцията по отношение на ближния култивира евангелска любов във вътрешния свят на аскета. Става дума за известно екзистенциално противоречие, което залага здрава основа на психологическа и духовна хармония, явяваща се, от своя страна, необходимо условие за истинското общение. „Стани приятел на всички хора, но пребивавай в помислите си в  самота”. Пустинният подвижник е длъжен да обича всички хора, да им дарява своите чувства, своето сърце, но в същото време да пребивава в уединение, без което той не може да се срещне с Бога. „Стани причастник на всички хорски страсти, но с тялото си стой на разстояние от тях”.
 
В това екзистенциално противоречие можем да видим истинско вътрешно равновесие, на което се гради здравото общуване. Много често съвременният техногенен човек, гордеещ се със своята социалност, се оказва лишен от равновесие, тъй като е социален едностранно, т. е. ярко изразен екстроверт, по израза на Юнг. Той се разтваря в обществото и по този начин губи своята индивидуалност. Как може социално разпиленият човек да има истинска любов към ближния, ако е загубил своето вътрешно единство? Ако всичко, което прави, го прави, за да се покаже добър или просто заради общението, как ще може да прояви неподправено чувство на любов? Компетентните хуманитарни науки констатират трагичната самота на съвременния човек, която съществува благодарение на самото качество на общуване на същия човек. Единствено преживяването на собствената индивидуалност като опит на духовно единство и събраност, може да създаде и запази истинско социално поведение. Изолираният и разкъсван от душевни конфликти човек не може да изрази себе си от социална гледна точка, тъй като не може да „застане” пред обществото и започне диалог с обкръжаващите го хора.
 
Напротив, аскетът, живеещ в пустинята, обладава вътрешно „комуникативно” равновесие и въпреки, че живее далеч от социума, той е движен от любов към ближния. „Ние знаем – казва св. Исаак, – че без любов към ближния нашият разум не е способен да се просвети с Божествената любов и богообщение”. Въпросът за единението с Бога е въпрос преди всичко на общуване, тъй като става въпрос за установяване на отношения с Троичния Бог. В духовната сфера на това общение присъства и любовта към ближния. Как аскетът пребивавайки в уединение може да стане участник на такова общуване? Ако той беше наистина отделен от своя брат, неговият разум не би могъл да се просвети от Божествената любов и богообщение. Но аскетът искрено обича своя ближен и в тишината на своя живот изразява истинска социалност.
 
Истинската любов към своя брат се изразява, преди всичко, в поддръжката, оказвана в главния проблем на живота – чувството за вина. „Не ненавиждай грешника, защото всички сме виновни. Ако заради Бога възставаш против ближния, плачи за неговите грехове.” И не само това, но и „разстели своя хитон върху виновния и го покрий”. „Но ако не можеш,-продължава св. Исаак Сирин-да приемеш греховете на ближния и да преживееш вместо него срама и вината, то поне не го презирай, тъй като е твой брат.” Аскетът-пустинник счита, че в междуличностните отношения необходимо условие се явява проявата на дълбока и истинска любов, която може да възпълни всички слаби страни на брата. Този, който обича, не само принася полза на ближния, но едновременно с това изцелява и собствената си душа.
 
 
 
„Този, който изправя своя брат, лекува собствените си пороци, а този, който осъжда ближния, прави по-дълбоки собствените си рани.” Ръководейки се от тази аскетическа мисъл, съвременният човек може да види живо проявление на любовта. В този смисъл тя не се явява чувствен порив и страст, нито проява на неутралитет. Преди всичко, това е силна, динамична взаимовръзка, характерна черта на която е, че колкото по-силно се проявява, толкова повече изцелява самата себе си. Този, който знае слабостите на своя брат и се отнася към тях с уважение, изразява и непосредствено уважение към самия себе си. Държейки се благородно по отношение на него, той „лекува собствените си пороци”. Това обуславя съзидателния характер на човешките взаимоотношения. Личният духовен ръст може да бъде достигнат само в социална взаимност. Даже човек да се отдели в най-суровата пустиня, той няма да е отчужден от братската любов, която съзидава и учи. Достатъчно е, тази любов да не препятства общението с Бога. Ако се съблюдава това условие, аскетът трябва да проявява дълбока симпатия към общението с ближните.
 
„Колко прекрасна и достойна за похвала е любовта към ближните, ако тази грижа не ни отвлича от любовта към Бога. Колко прекрасно ще е положението на духовните ни братя, ако можем да държим и любовта към тях и любовта към Бога”.
 
Но позицията на аскета по отношение на любовта към ближния не се изчерпва само в поучения към другите. Той възхвалява тази любов не за да подбуди другите хора да я следват, а самият той да остане изолиран в абсолютна тишина. „Мнозина от тях са предали своите тела на дивите животни, на меч и огън, заради ближния”. Пустинният  подвижник незабавно ще принесе в жертва своята „тишина” и дори собствения си живот заради любовта към своя ближен. Такива примери виждаме в многочислените разкази за подвижниците, където са ни показани невъобразими и удивителни богатства на жива братска любов.
 
Авва Агатон проявявал голяма любов към ближния и не се предавал на аскеза, ако не можел да направи нещо добро за ближния. Опитвайки се да надмине своите собствени възможности, изразявайки любов към ближния, той казвал: „Искам да намеря прокажен, да взема тялото му, и да му дам моето.” „Виждаш ли каква е истинската любов?”
 
Някога, разказват отците аскети, свети Макарий, посещавайки болен брат, по време на своята визита питал, няма ли нужда от нещо. Болният отговорил: „Яде ми се малко пресен хляб.” В монашеското братство, където живеел този немощен човек, печели хляб веднъж за цялата година. Болният човек не можел да яде твърдите сухари. Тогава „този досточтим мъж веднага станал за да изпълни молбата, макар да бил деветдесетгодишен старец”. От скита на болния брат той тръгнал за Александрия. Там „заменяйки сухия хляб за пресен, го занесъл на болния брат, минавайки целия този път пеша”. В този братски жест може да се види истинското социално съдържание на аскетичната тишина.
 
За авва Агатон, който бил „най-опитният от всички монаси на своето време, уважаващ мълчанието и тишината повече от всичко” разказват следното.
 
Когато в намиращия се наблизо от скита град започвал празник, светецът отивал там, за да продаде своите ръкоделия и с получените пари да купи сухари за цялата година. Но се случило така, че на пазара срещнал „някакъв непознат, изоставен и болен”. Тогава аввата не пропуснал възможността да прояви своята дълбока братска любов. Взел върху себе си грижата  за оставения от всички болен брат. Той наел жилище, за да има покрив над главата си, направил всичко, за да му обезпечи най-скорошно оздравяване. В същото време той работел със собствените си ръце за да заплати разходите за болния. След шест месеца непознатият оздравял и светецът се върнал в своята обител. „Това било проява на съвършена любов”.
 
В едно от своите писма св. Исаак разказва, че един отец подвижник го научил, че нищо така не спасява монаха от демона на гордостта и разврата, както практическото изпълнение на някаква „обществена” мисия. По този начин, монахът, грижещ се за болни и страдащи от телесни недъзи, изпълнява много духовни усилия, които е необходимо да положи, за да се освободи от безпокойствата на лукавия.
 
Съществуват и множество други разкази и случаи от монашеския живот, които демонстрират, по какъв удивителен начин аскетическото съвършенство се изразява в любов към ближния. По-скоро, даже самата тази любов, въплъщавана в живота, се явява критерий за съвършенство. „Това е признак за тези, които са достигнали съвършенство. Даже да бъдат предадени и по десет пъти на ден на огъня поради любовта към ближните, и това не им е недостатъчно.”
 
По този начин, уединението на аскетическия живот, изглеждащо на пръв поглед асоциално, представлява само външна смирена обвивка, скриваща с нищо не сравнима духовна красота. Духовната дълбочина на аскезата в нейното най-крайно проявление – „пределното усамотение”- това е опит на братска любов, раждаща се от мистическото единение с Бога, Който се явява образец на абсолютна и безгранична любов.
 
превод от руски
източник: православие ру

Към различни теми в сайта ТУК
В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.