В помощ на православния християнин
Сподели

Ако Бог се забави да отговори, това не означава, че не чува добре

Към различни теми в сайта ТУК


Написано от монах Моисей Светогорец

Нашият преблаг Бог е неизказана тайна. В ръцете на една невярваща майка умира нейното момиченце, което я моли  да се помоли за него. Тя се моли, но нейното дете напуска живота. Майката не скърби толкова, а се радва, защото е намерила вярата, на която я е научила нейното болно детенце. Писани са и са казани изключително много неща  относно това защо съществува толкова много болка, неправда, неравенство, дисбаланс, конкуренция, злоба и завист в света,  защо да се терзаят невинни и праведни дечица, защо Бог на любовта и справедливостта допуска да се измъчват толкова много Неговите  обични деца. Разумът реагира нервно, нито един отговор не го задоволява напълно, нито един съвет не го утешава. Сред голямата болка няма полза от високопарни и велики уми, а от  смиреното моление и призоваване - със сълзи - на Божията милост и небесната утеха. Честното, искрено, вежливо и сърдечно състрадание към нашите братя в миговете на големите болки са много укрепващи. Най-добрият отговор на недоуменията и въпросите на страдащите е самият Божий глас в тях. Само ако човек успее да приеме Божията воля в себе си, тогава ще се освободи от митове, помисли, които го притискат и изморяват.
Трябва да кажем, че не е лесно  приемането на Божията воля. Понякога изглежда непонятно най-вече за несмирените хора. Ако вярващият с Божията помощ не си позволи да се огъне, да се разочарова, да се изолира и да изпадне в меланхолия, тогава може да преживее едно благодатно състояние на богатата светодуховна благодат. Бидейки смирен от болката, да преживее великата радост на Божието присъствие в  неговия живот, както и да почувства, че единствената цел на живота не е комфортът, здравето и дългият живот, а  съществената връзка с Бога, тоест  животът в Христос. Най-великото успех и най-висшето постижение е да приемем един „немощен”, „безсилен”, „победен”, разпнат, „несправедлив” и „жесток” Бог.  В изпитанието, болката,смъртта, гонението е скрита Божията ръка, която благославя, милва, утешава, съветва  и въздига към „по-висшето”. Присъствието на Бога в нашия живот го сакрализира и разкрасява. Неговото присъствие ни вразумява, умъдрява, смирява и умилява. Нашите отношения с другите престават да бъдат конкурентни, властнически и абсолютни и стават братски, обични и пълни с търпение и солидарност. Изолирането, самотата, индивидуализмът и затварянето в черупката на нашето его представляват плен, затвор, мъчение и голяма драма. Самотата на съвременния човек е тъмна, мрачна, горчива и тежка, защото е атеистична и небратолюбива. Човек чувства ада, бидейки без светлина, жаден, не можейки да диша, чувствайки, че е близо до полудяване. Мъчителната самота  бичува млади и стари, защото нямат дружбата на Бога и помирението с техните братя. 
Отстъплението  от Бога донесе много душевни заболявания  като раздвоението, разни комплекси, фобии, безсъние, фикс идеи, халюцинации, кошмари,  паника и меланхолия. Така животът на тези страдащи хора е пълен с безпокойство, агония, дисфория, душевно терзание, паника, смут, нервност, стрес, страх и ужас. Тези заболявания обикновено са труднолечими и най-доброто решение не е да вземаш антидепресанти с шепите. Нужно е голямо търпение, голямо смирение, гореща молитва, светотайнствен живот, съвет от опитен и разсъдлив духовник и добър лекар. Забавянето на терапията често създава психологически срив. Но човек не трябва лесно да се предава. Бог съществува за всички и всички чува - ако се забави да отговори, това не означава, че не чува добре. Бог много иска да сме автентични, истинни, откровени и искрени с Него и с нашите ближни. Той силно се гнуси от злочестието, фалшивото смирение, смирените думи, лъжеблагочестието, хладността. Когато  лицемерно се представяме за благочестиви и демонстрираме една привидна святост, това е  най-лошото от всичко. Нужно е да принесем щедро  автентична любов и неосквернена истина. Любов с истина, защото без нея любовта става емоционална, сладникава и повърхностна. Както и истината- отново с любов, защото без нея тя става жестока, нечовеколюбива, фанатична и готова за война. Любовта не е просто излъчването на  една „ухилена” доброта, а постоянно излизане от егоистичния индивидуализъм, кеносис и жертва.  Да отидем и да заемем мястото на страдащия, болеещия, нещастния, а не да поучаваме и да съветваме от високо и комфортно, като професионални проповедници, повтаряйки някоя известна творба за търпението. Нужно е разбирателство, сърдечно съучастие, докосване на душата, сила, внимание, разсъдителност и уважение към другия, който и  да е той. Неискрените отношения, основани върху подправяне, изопачаване, дипломация и лъжа няма да са  дълготрайни. Страхът от изповядването на истината има цена. Факт е, е че само пълната истина освобождава човека и вдъхва доверие. Истината обаче изисква добро отношение в нейното излагане, благородство, доброта и човечност. В противен случай ранява и уязвява, ужасява и приковава другия. Затова истината винаги трябва да върви с любовта и любовта с истината. Нашият старец Емилиян Симонопетритски често казваше- ако не можете да станете духовни  хора, най-малко станете благородни. Благородството е първото стъпало на духовността. Не като западен начин на външно поведение, а като вътрешно движение на взаимна подкрепа, проникване и уважение. Без никакво съмнение добрата дума и благоразположеното присъствие укрепват значително ближния, който се намира в затруднение,  намаляват много неговата тежест  и хладното чувство за непоносимата самота.
Любовта и истината като две милостиви ръце вдигат падналия и не го оставят  да тъне в мрак и да се отчайва. Вярвам, че ще се съгласите, че в  свят на информации, осведомяване,  миграции на хора  съществува огромна самота във  всички възрасти. Самотата вече представлява голямо мъчение  и ужасно изтезание. Млади хора се опитват да се самозалъжат с многочасовото занимание с интернет, алкохолните напитки и други ефимерни неща. Чистотата на нашата  любов ще ни даде  време и търпение да се срещнем с тези самотни и лишени от любов млади хора, които не обичат този живот, нито естествено ги удовлетворява и прави радостни, но нямат нещо по-добро, което да правят. Но за да дадем, трябва да имаме. Господ каза на Неговите ученици да се молят да им се прибави вяра. Вярата  се увеличава и намалява съобразно живота, който живеем. Нужно е да имаме разположение и произволение към вярата. Вярата не действа магически, тя в крайна сметка е Божий дар към благоразположения човек. Имайки вяра, човекът може да помогне на своя ближен. Той не може насила да го убеди да вярва. Може обаче да провокира недоумение  и търсене в него, да му даде малко надежда и светлина. Ако естествено и той самият има тази вяра, надежда и светлина  в себе си,  тогава ги преживява и им се радва. Истински вярващият човек е мощна клетка в обществото и той може да стане благовестник на радост, проповедник на благодатта, апостол на любовта, вестител на надеждата, целител, освободител, победоносец, кръстоносец.  С неговата скромност, смирение, автентичност, доверие в Бога, пламенна молитва може да стане мълчалив проповедник и пламенен мисионер.  Християните трябва  да бъдат водени  от този църковен дух, за да направят живо тяхното свидетелство за присъствието на Бога в света, който и днес жадува силно за автентичност. Вярвам, че ще се съгласите напълно с мен, че нашият свят, т.е. хората в него са се уморили от многобройни и сухи слова, не разбират тайната  на говорещото мълчание, словото на вечността, по думите на авва Исаак. Хората днес винаги искат да изказват мнение за всичко. Мислят, че всичко знаят и за всичко могат да имат мнение. Така човек реално се трогва, когато среща доброволно мълчащи хора, които избягват шаблонните и  банални  думи с лесните съвети и постоянните безсмислени указания. Те предпочитат да се обърнат със сълзи към молитвата, към призоваването на Утешителя – Светия Дух, така че Бог да даде решението, а не техният опит и интелигентност, и без осъзнават много добре,  това ги свързват с Извора на живот, истината и светлината - разпнатия и възкръснал Христос.
Присъствието на Бога в нашия живот съществува в образите на  преподобни хора, не само расоносци,  които определени пъти живеят около нас без винаги да ги разпознаваме. Те не се стремят към  екзалтации, предизвикателства, създаване на впечатления и крайности. Те живеят тихо, безшумно, скромно, честно, благо, без да се рекламират, любочестно, смирено, трезво, балансирано и умерено. Определени пъти ги разпознаваме, когато си заминават от този живот. Тогава разбираме, че светът оскъднява откъм истинни човеци. Скърбим за тяхното трайно отпътуване от  нас, но и се радваме, защото със сигурност намират  покой в Божията прегръдка.Един продавач на лотарийни билети в Солун  години наред живее с билетите  и дава и раздава душеполезни книги, въпреки че неговите съграждани да го иронизират.

Един човек в Ксанти  дарява зеленчуци на бедните. Един бакалин в Кастория щедро дава от своето богатство. Една баба в Крит не познавала зъл човек в целия си  живот – тя  казва това съзнателно, защото тя самата е добра. Един поп в Атина проси от богатите, за да дава на бедните.Те крепят света и удължават Неговата милост на преблагия Бог. Нашият Бог, Бог на милостта, любовта, човеколюбието, милосърдният, многомилостив, преблаг Бог не е просто хубава идея, абстрактно понятие, велика сила, човешка измислица, нито висш архитект, архитект на вселената, хуманистичен идеолог, основател на една превъзходна религия. Нашият Бог е въплътената любов, същинската истина и живот, уникалното съвършено битие. Ние сме призвани да превърнем Неговия живот в наш, да Му подражаваме, да Го имаме като образец и извор на вдъхновение. Съвременни сирени искат отново да пленят слуха на младежи с привлекателни песни на атеизъм, привидно да ги освободят от един династичен бог, който иска до себе си- казват те-  безгласни роби,  възпяващи го слуги, възхвалящи го следовници,  твърди привърженици.

превод: Константин Константинов

Към различни теми в сайта ТУК
В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.